Преди три години Трън каза "Не". Едно важно за цялата страна не, което нагледно показа, че природата, земята, въздуха, водата и здравето не се купуват. За три открити рудника, две хвостохранишища, много камиони, прах и доза уран, ей така за цвят. Измамата, че родният край ще забогатее, а всичко ще е тип топ не хвана дикиш в твърдите трънски глави.
Не, че не бяха положени огромни усилия местните да бъдат убедени, обществото настроено срещу тях, а инициативните комитети и активистите, които се бореха срещу това безумие, не бяха изобилно очерняни, обиждани, заплашвани, обявявани за убийци на прогреса и мафиоти.
Консуматорската индустрия, която е някъде в дебрите между 19-20 век в отношението към природата и нейните ресурси и стремежа да максимизира печалбата, за сметка на слабостта на местните - и тук и по света има отработени механизми за публична борба, финансови и експертни ресурси, с които да заплати за цялата необходима публичност, адвокати, журналисти , пиари, лидери на обществено мнение, политици и тн, които да впрегне дружно срещу нестройния хор на разединено и икономически притиснато население.
Така беше и тук, въпреки че желаещите да избомбят района и да превърнат част от най-красивото място в България в поредната мъртва зона, като че ли караха малко по инерция, вярваха че инвестирането няма как да не спечели и мисля доста куци експерти си бяха взели на въоръжение за борбата с трънчани.
А трънчани, макар и все по-малко и в един беден край на страната с крив народ. Знам колко криви сме ние бурелците и граовците, поназнайвам нещо и за другите шопи, та смело мога да кажа че от трънчани по-дървени няма. Упорити, инатливи, със специфичен говор, необяснимо чувство за хумор и отличаващ се фокклор, свикнали да се борят със земята за всеки грам плод, да пият педесетградусова джанковица и нищо да им няма, да се подиграват с неуменията на всички съседни шопи и да обичат диво и до безумие земята си.
Страшна земя, на рани и болка на дива и неопитомена красота, земя, която практически се е освободила около четиридесет петдесет години преди 1878 г. и в която "турце не са минавалЕ". Е която местната топономия ясно говори за характера й, за борбите й, за хората й, а откъдето и както и да я погледнеш, трябва да си сляп и напълно лишен от чувства, за да не я обикнеш. От страховития силует на трънския Килиманджаро, обвеяният с легенди Любаш, през величествената игла на трънският Матерхорн и неописуемите ридове и върхове на Гребен планина, през близнака на Любаш, Стража, която винаги бди, дълбоката, скътана в полите на Руй и ездимирска, трънска котловина, известна с това, че е най-студеното място в България, през водопадите, ждрелата, хладните води на Ерма, масивите на Ерулска и Еловишка планини и цялото Знеполе...
Земята на бусинските грънчари, на киселото мляко, на херулите, на гордите черкви и свети места, на небето, което в чиста и безлунна вечер сякаш пее, с искрящата красота на огромните звезди, каквито иначе може да видиш само от далеч по-високи планини и върхове, с изумителното богатство на местната флора и фауна, фолклор, културни паметници и природни забележителности.
Земя лоша, трудна за обработване и даваща малко продукция, земя на пастири и занаятчии, земя, която може би по днешни стандарти нищо не струва. Но си струваше всяко усилие да бъде защитена и днес е все така там, чиста, красива и чакаща тези, който щом пристъпят в нея остават завинаги омягьосни и запленени.
Трънчани показаха че тази ценност е безценна и все така бедни и изчезващи не я продадоха, както постъпиха някои наши събратя е Банско, по черноморието и на други места. Останаха верни на себе си и на завета на предците си и я опазиха.
Четох много подигравки как нека си ядат несуществуващия туризъм, нека с бедни, нека бият камънака за реколта картофи и да им гонят вълците и чакалите овцете за тенекия сирене. Нека! Но някак бавно, слабо забележимо само три години след тази спечена битка, районът показва развитие... Не, не са потекли приказните реки от концесионно богатство, но туристическите пътеки се множат, къщите за гости се множат, фермите се множат, вкусното и чисто сирене, мляко, сладка, сиропи и друга дребна продукция си намират постоянните купувачи. Музеите, събитията, природата, своите ценители, които намират време да дойдат и от близо и от далеч и от чужбина, за да се влюбят в трънско и да оставят част от сърцето си, но и от парите си там.
Намират се и добри стопани, които да правят тези пътеки, да ги поддържат популяризират, да създават една особена среда на оптимизъм и да увличат останалите.
Да, бавно е, трудно е, ще изчезнат още села, още млади ще напуснат, но други ще дойдат, а дано и друго да осмислят и да запомнят в посланието на този трънски референдум - че има по-ценни неща от бързо изкараните пари за сметка на чистата природа и здравето на поколения. Не знам дали и кой помни тази дата (тези дето загубиха милиони със сигурност и със сигурност някой ден пак ще опитат, рано или късно). Тази година, заради ковида не се случи и традиционното качване на Любаш, но знам, че пак ще го има и че докато последния твърдоглав трънчанин не склопи очи, над Знеполе, Руй, Ерул, Големи връх, Стакевски камик и всичко наоколо, въздухът ще звънти, водата ще е леденостудена и бистра, пъстървите и мрените ще плуват необезпокоявани а всеки дошъл ще губи поне веднъж дъха си от красотата и дивата красота на този край, който трябва да изживееш, защото не може да бъде описан!
