Напоследък във времената на криза все по-често се сещам за учението за средния път на Буда. И как нито една крайност не е добра сама по себе си. Къде обаче е разумният баланс между работата от офиса и работата от вкъщи? И защо да ограничаваме въпроса само до преекспонираните заради COVID buzzwords home office и home schooling, като всъщност говорим за нещо много повече от фиксиране на мястото, на което да поставим компютъра, телефона и тялото си?

Когато преди седем години започвах кариерата си на свободен консултант, отношението ми към липсата на ограничения бе онова, което искрено ме изненада. Първоначалната паника, че изведнъж имам някакво време, че съм сама вкъщи и мога да чуя мислите си, скоро отстъпи място на светкавичното запълване на деня с най-разнообразни проекти. Според екипа и бранда, с който имам конкретни задачи, седях в различни стаи и зали, в различни сгради, без това да е формулирано по определен начин. При мен водеща бе нуждата да осъществявам всичко по-бързо, неспирайки да се движа. Но за мнозина настройката към определени теми се свързва с конкретна обстановка – затова има хора, на които им е толкова трудно да работят от къщите си. Просто седейки в кухнята е много по-логично да заредиш съдомиялната, отколкото да работиш по онази таблица в Excel. Изисква се силна воля и нeмалко дисциплина, за да „счупиш“ рязко моделите си на поведение.

При повечето клиенти, с които работя дългосрочно, дори получавам някакво временно работно място, въпреки че обикновено предпочитам да използвам залите за срещи или естествените хабитати на партньорите си по проекти. Т.е. нахлувам в кабинетите им или в споделените работни пространства. Както и в офис-кухните и местата за пушене – сърцата на корпоративната култура в организациите.

В паралелен off- и on-line свят живея от доста години. И успявам да си служа добре с предимствата и на двете. Ако е важно нещо да се свърши бързо и с по-малко ресурси, го организирам виртуално – от имейли и temas/zoom-срещи до гласови съобщения в различните мрежи. Но тези бързи задачи идват винаги като част от по-голям проект, който може да е успешен само ако е стартиран правилно: с достатъчно време за навлизане, разбиране и напасване на всички въвлечени страни. А тези основи могат да се поставят стабилно само при живи лични срещи – дори когато това означава да прелетиш няколко хиляди километра до локацията на клиента.

За много компании пандемията бе времето, в което се наложи бързо да се наваксва с дигиталната трансформация. Някои се въодушевиха от новите възможности дотолкова, че да залитнат в посока „да спестим всички разходи за офиси!“ (компаниите) и „защо да губим време в пътуване?!“ (служителите). Тенденциите в подобна насока бяха видими и преди COVID – от големите консултантски компании, които въведоха гъвкавите работни места в офисите, за да намалят разходите си с до 20%, до използването на същия подход, за да се подпомага гъвкавостта на мисълта и творческото мислене.   

Успоредно с това се появиха и страховете. В цялата пъстра гама на споделеното притеснение от „няма да успеем да върнем хората в офисите“ до „няма никакъв начин да работя завинаги от вкъщи!“ до ускорено засилване на съвременните трендове FORL (fear-of-real-life) и антропофобия (anthropophobia). Мнозинството от хора в различните фирми, с които говорих, избираха смесения модел, който им позволяваше един-два дни да се концентрират върху свои интровертни задачи, изискващи тишина и концентрация, в комбинация с три дни в офиса.

Алиенацията, определяна като проблем в нормалните времена pre-COVID, сега поставя на изпитание здравето на не един и двама. За много хора офисът е своеобразен център, който определя пространствено-времево ритуали в ежедневието. Децата и хобитата им, добрите места за хранене, банки и фитнеси в близост, докато се разреди трафикът. Всичко това не е забравено, а тлее под виртуалната пелена.

Докато външните обстоятелства налагат, балансът работа от офиса – работа от вкъщи ще остане отговорност на работодателите. И няма да им стане по-лесно да сравняват и избират между рисковете от пандемията и дългосрочните рискове от разделени екипи и хронично стресирани служители.  

Твърде прибързано е да се говори, че офисите ще се изпразнят или няма да се напълнят отново. Сега, когато имаме нужда от още повече пространство, за да сме спокойни и сигурни. По същата причина, поради която не са мъртви и градовете. Градските центрове не само не умират, а привличат все по-голяма част от населението по земята. Дори и при все по-безумните цени на живот. Защото за да се развиват хората и обществата, е важно хората да се събрат на едно място. А това място са центровете за градовете и офисите за организациите.