Драматичната ескалация на културата на цензура, отмяна и заличаване, на политиките на идентичността и на критичните расови и джендър теории, които сякаш за няколко години превърнаха САЩ в буре с барут на ръба на взрива, вече сериозно тревожи все повече европейски общества.

Наскоро френският политически и културен елит най-накрая официално се противопостави на екстремистките и ирационални идеи, които след като набраха невероятна сила в американските университети, преляха в кръвоносната система от институции, корпорации, организации и междуличностни отношения и сега заплашват да погубят целия сложен обществен организъм.

Рекламиран дълго време като отворен към света либерал, дори Еманюел Макрон се уплаши от ставащото отвъд океана и предприе действия срещу патогена на политическата коректност.

Френският президент и неговото правителство посочиха мазохистичните политики на идентичността от американските академии като заплаха за целостта на Франция и фундаменталната ценност на републиката - свободата на словото.

И, разбира се, бяха подложени на канонада от пропагандни материали в големите либерални американски медии, които от дълго време са проводник на токсичните теории и парадоксално оперират като опозиция на самата идея за свободно слово.

Въпросът е докъде ще стигнат тези все още страшно влиятелни медийни корпорации с атаките към Макрон и френския елит. Може ли да прибягнат до познатото вече откровено дехуманизиране и демонизиране, каквото приложиха и прилагат на Орбан, Тръмп, Нетанаяху или Болсонаро? И то на свой доскорошен фаворит?

Макрон ги шокира и фрустрира като остро разкритикува влиянието на това, което той нарече „определени социални теории, които са изцяло внос от Съединените американски щати“.

Президентът е възложил на своето правителство мисията да се бори срещу агресивното нахлуване на прогресивните идеологии във френските академични среди. Министърът на образованието и иновациите Фредерик Видал обеща да разследва токсичните теории и дисциплини, за които смята, че „поставят всичко през призмата на желанието да разделяш и унищожаваш“.

Макрон и неговото правителство закономерно обвързват американските, но всъщност анти-западни социални теории за расата и джендъра с ислямския екстремизъм, който е болната тема на френската република.

Президентът ядоса някогашните си либерални и прогресивни фенове и като отбеляза как всички тези „пост-колониални и анти-колониални дискурси“ са всъщност форма на „себеомраза“, която в крайна сметка позволява на ислямизма да процъфтява.

Министър Видал директно нарече явлението „ислямо-левичарство“, което според нея „прояжда френското общество отвътре“.

Тя каза още, че френските университети не са имунизирани срещу тези опасни идеологии и обяви, че Националният център за научни изследвания ще провери как обединените в своята омраза към западната култура и история прогресивни американски теории и ислямски екстремизъм са засегнали висшите училища в страната.

Политиците на най-високо европейско ниво само продължиха един дебат, който вече кипеше във френските интелектуални кръгове.

Големият автор и мислител Паскал Брюкнер дава някои от най-точните и клинични дефиниции на явлението: 

„В САЩ, както скоро и във Франция, всеки бледолик трябва да признае своята привилегия още в детската градина и да се извини за нея. Единствената идентичност, която все още е разрешена на белите, е идентичността на разкаянието. Професорите на срама се размножават бързо и ни призовават да се покаем…“, казва той в свое скорошно интервю.

Според Брюкнер „американските теории за джендъра, расата и идентичността свеждат цялата човешка история до тези три измерения“. Той говори за „идеологическа съблазън“ и как „шоубизнесът има смайващо кокетство: една идея, дошла направо от Съединените щати - белият мъж е виновен за всички злини по света - среща у нас неочакван успех сред актьори и певци - самите те аплодирани от бели мъже и жени. В тази доктрина те откриват простота, която ги очарова.“

Брюкнер отбелязва как много заможни бели западняци ритуално проклинат цвета на кожата си. Той се връща към деконструктивизма на френските интелектуалци и казва:

„Предадохме им вируса, те ни връщат обратно напълно развита болест“. Нито Дерида, нито Фуко щели да се разпознаят в тази идеологическа каша от САЩ, която разделя света на етноси и непроницаеми една за друга идентичности.

Засега континенталната култура наистина се оказва по-издръжлива от англоезичния свят на набезите на "тиранията на толерантността". Брюкнер щеше да е „отменен“ за своята критика на „расизма на анти-расистите“ ако беше в САЩ или дори в Англия. Мишел Уелбек и неговият роман-събитие „Подчинение“, уви, са трудно възможни в американски контекст. Да си спомним и за Ориана Фалачи.

Може би не е случайно, че миналата година тълпите обезглавяваха исторически статуи и унищожаваха мемориали основно в Америка и Великобритания. Както и това, че предизвикалия скандал официален корпоративен курс, в който служителите са обучавани да бъдат „по-малко бели“, е на английски език и с американски автор.

Този път тиранията сякаш застигна двете големи и най-устойчиви западни демокрации по-бързо, а континентална Европа май показва съпротивителни сили. Но срещу този вирус ще трябва много по-солиден имунитет.