Напоследък все по-често и неволно си задавам следните въпроси:

- Ако в двора ми имаше находище на ценни метали, бих ли дал на някой чужденец да ги извлича и прибира, срещу смешно отчисление за мен?

- Ако произвеждах електричество, бих ли го продавал на съседите евтино, а на собственото си семейство – скъпо?

 

- Ако всички в общността, в която живеех се отопляваха с евтино гориво, бих ли принудил семейството си да се отоплява с по-скъпо гориво от същия вид?

- Ако притежавах електроцентрали, които не са „екологични“, бих ли ги унищожил, знаейки, че най-големият замърсител демонстративно е отказал да спре замърсяването на същия въздух, който ми се натяква да пазя?

- Ако в двора ми растяха огромни, вкусни домати, бих ли карал семейството си да купува домати, внесени от Холандия?

- Ако се изхранвах с производство на зеленчуци и плодове за моя естествен пазар, бих ли оставил с бездействието си чуждестранен производител да го превземе?

 

- Ако селището ми беше пълно с малки дюкянчета, предлагащи качествени и вкусни български стоки и услуги, бих ли насърчавал семейството си да пазарува в големите чуждестранни вериги?

- Ако произвеждах с огромен труд първокачествено зърно, бих ли го сложил да гние в складове, внасяйки чуждо некачествено зърно и продавайки го под собствения си бранд ?

 

Всеки нормален, обичащ семейството си българин, би отговорил на тези въпроси с „НЕ“. Подобни въпроси има още много.

Трудно е да се повярва, но нашите правителства вече от доста време отговарят на всички тези, а и на други подобни въпроси с „ДА“.

Докато не се вземем в ръце, не ни очакват добри времена…