Когато се опитваме да критикуваме носталгията трябва да внимаваме да не изпаднем в същия тип психологически капани и клишета, които уж се опитваме да атакуваме. Този пост не е конкретно насочен към "Времеубежище" на Господинов, а по-скоро провокиран от разсъжденията в някои ревюта на книгата, на които попаднах.

Има един много прост и директен начин, по който можем да критикуваме носталгията, който може да се окаже и много пошъл и повърхностен. Този начин е да я интерпретираме като психологически феномен породен изцяло от личните емоционални проблеми на тези, които я изпитват. Дядо изпитва носталгия по времето на Тодор Живков, защото тогава е бил млад, пълен с живот и не е трябвало да взима виагра.

Малко по-трудно е същата логика да се приложи, когато млади хора гледат към миналото, през което не са били родени, като по-добро време. Защото тук самият термин "носталгия" не изглежда напълно подходящ. Как може да изпитваш носталгия към време, в което дори не си живял? Критиката на тази перспектива обикновено се съдържа именно в този въпрос - младият има нереалистично романтична представа за миналото именно защото не го е живял. Но ако помислите внимателно ще забележите, че това въобще не се връзва с логиката, която прилагаме когато критикуваме "дъртите" носталгици.

Това, което наричам проста и директна критика на носталгията може и да не е винаги грешна критика. Доста често е вярна, напълно или частично (особено по адрес на по-възрастни носталгици). Но когато носталгията се е превърнала в масов социален феномен, завладял една много голяма част от населението (както се случва в романа на Господинов, впрочем), е редно да се замислим дали индивидуалистично-психологическото обяснение е достатъчно.

Нещо, което е донякъде добре осъзнато в самия роман "Времеубежище" е, че носталгията е не просто блян по миналото, а блян по минала представа за бъдещето. Задълбавайки в тази нишка много бързо става ясно, че носталгията, освен блян по миналото (реално или въображаемо) винаги е малко или много критика на настоящето (разбрано както като настоящата реалност, така и настоящата перспектива за бъдещето). Тази критика може да има своята напълно обективна обосновка, отвъд субективните емоционални проблеми на различните индивиди, които я изпитват.

Струва ми се, че когато усещането за носталгия е масово, така че тя на практика ражда цели политически лозунги ("Да направим Америка велика ОТНОВО") и движения, именно тази обективно обоснована критика на настоящето е водеща.

Обяснението с някаква форма на масов психологически комплекс в този случай е интелектуално пошло бягство от реален социален проблем. Може тук-таме да има някакви "луди" в обществото, които са подведени от психологическите си лабилности, но ако "лудите" наброяват към половината население? Ако са толкова много, че печелят референдуми? Дали наистина те са лудите? Или може би ние, другите, сме?

Нещо за размисъл.