Изчерпателната биография на титаничен човек и компанията, която носи неговото име.

Ферари означава червено. Означава състезание, надпревара. Превъзходство, лукс и отлични резултати.

Не толкова познат е мъжът, стоящ зад марката.

След Папата, Енцо Ферари е най-почитаният мъж в Италия. Животът му всъщност е историята на 20 век. Биографията на Брок Йейтс прониква дълбоко в сложната личност на Ферари и разкрива истината, стояща зад нееднозначните отношения на Ферари, работата му с фашистите на Мусолини и фанатичната му обсебеност от скоростта.

Очарователна, изчерпателна и провокативна книга. - THE OBSERVER

Рядко се случва биограф на световноизвестна личност да не се опитва да я превъзнася. В тази книга обаче е точно така.

Изключително ценни са разказите за създаването на някои от най-популярните модели на марката. Не по-малко любопитни са и историите, за противоречивите отношенията на Енцо Ферари с най-прочутите пилоти в историята на Гран при, от митичния Тацио Нуволари, през легендарните Алберто Аскари, Джон Съртис и Ники Лауда, до магнетичния Жил Вилньов.

Като истински американски журналист (от една вече отминаваща епоха) авторът не крие негативното си отношение към черти в характера на Комендаторе, оформени от някои италиански порядки, но не може да не признае силата му и неговата роля в света на автомобилите.

Иван Тенчев

Част от предговора:

През по-голямата част от живота на Енцо Ферари публичните му изяви са безупречно дирижирани събития, чиято цел е да извисят още повече репутацията на този велик човек. Той се отличава със забележително присъствие, изцяло уверен в способността си да доминира над тълпата от благоговеещи клиенти, ревностни доставчици, понякога нападателни журналисти и любопитни фенове.

С възрастта “Папата на Севера”, както често е наричан, се усамотява все повече, което само подхранва царствения му имидж. Не е случайно, че този обикновен човек от Модена успява да си изгради образ на свръхчовек сред своите ревностни почитатели по света, което от своя страна допринася изключително много за процъфтяването на бизнеса, управляван от него в продължение на близо шестдесет години.

Аз се срещнах лично с Енцо Ферари в края на лятото на 1975 г. Бях в Маранело с Фил Хил, велик американски автомобилен състезател, който спечели световната шампионска титла във F1 за Ферари през 1961 г., след трагичната надпревара на Монца. В нея след кървав сблъсък загина неговият основен конкурент и съотборник, Волфганг фон Трипс. Хил, чувствителен и внимателен мъж, напусна екипа на Ферари година по-късно под съпровода на шумни обвинения. Когато двамата с него пристигнахме в града, за да работим по документален филм, от онзи момент бяха изминали тринадесет години. Без предупреждение Хил беше поканен в тъмния офис на Ферари с боядисани в синьо стени. По причина, която ми убягва и до днес, аз бях поканен заедно с него.

Енцо Ферари беше много по-импозантен, отколкото очаквах. Висок малко над 1,80 м., той се извисяваше с почти половин глава над Хил. Фил, както повечето професионални състезатели, беше слаб, почти хилав мъж. Неговият домакин, към онзи момент на седемдесет и седем години, се движеше с безцеремонната лекота на преуспял италианец, с издадена напред брадичка, изпъчени гърди, изпънати рамене, огромните му ръце бяха разперени директно с отворени длани към небето в жест на приветствие. Бялата коса на Ферари, императорският му римски нос и скъпият му костюм бяха добре известни запазени марки и не ме изненадаха. Тъмните слънчеви очила, с които все по-често се появяваше по време на публичните си изяви, липсваха, разкривайки светъл, пронизващ поглед. Но това, което наистина ме шокира, беше мекият му и плътен глас. Очаквах да е гръмогласен, мощен и властен или дори подобен на гласа на Брандо, добил изключителна популярност от излъчения малко преди срещата ни филм „Кръстникът“. Очаквах всичко друго, но не и кадифените тонове, които изпълниха тихата стая. Гневните изблици на висок глас на Ферари бяха легендарни, но в онзи ден на омиротворяване той звучеше приглушено и дори примирено.

Ферари заобиколи огромното празно бюро и придърпа Хил в прегръдката си, като едва не го задуши, а аз стоях неловко отстрани и се чувствах като неволен свидетел на тази изстрадана, трудна и закъсняла среща. Познанията ми по италиански към онзи момент бяха слаби, но бих могъл да „дешифрирам“ достатъчно от разговора, за да разбера, че размяната на думи беше скована и официална. Кратката среща приключи с нова прегръдка и подаването на два подписани екземпляра от неофициалния мемоар на Ферари, известен като „Червената книга“. Разбира се, тогава си нямах и на идея, че един ден ще се заема с невероятното предизвикателство да напиша биографията на този могъщ и противоречив човек.

По ирония на съдбата Ферари е оставил след себе си много малко хартиени следи, с изключение на една серия от внимателно редактирани, написани в негова лична изгода и неофициални автобиографии, които са публикувани спорадично през периода от 1962 г. до началото на 80-те години. А личната му кореспонденция в голямата си част е ограничена до въпроси, свързани с бизнеса.

Доста бързо установих, че е имало двама души Енцо Ферари: физическото лице и изкусно създадената му публична версия. Намерението ми е да документирам колкото е възможно по-точно и безпристрастно истинския Ферари, личността, съвкупност от тези два образа.

Тази книга беше подготвяна в продължение на няколко години. На друго място съм изказал своята благодарност към мъжете и жените, които ми оказаха неоценима помощ в проучването и които открито ми предложиха исторически материал и личните си спомени. На всички тях съм изключително благодарен.

На всички, които ми помогнаха с този проект, както и на стотиците мъже и жени, които допринесоха през годините за изграждането на империята „Ферари“ и за създаването на мистиката около нея, моите най-искрени благодарности.

Брок Йейтс Уайоминг, Ню Йорк