Финансирането на Грета Тунберг, според официалните данни, е от няколко зелени НПО-та. И тъй като бях определена като трол, призоваващ към насилие и неодобряващ формите на детска експлоатация, отново няма да се спирам на неща, които не са ми ясни /екологични данни и доклади с различно и дори противоположно тълкуване от учените в областта/, ще пиша за нещата, от които разбирам, които съм видяла с очите си и в които съм участвала лично.

А именно – разпределяне и усвояване на средства и грантове за идеални цели. И имайте предвид, че колкото са по-глобални и по-идеални целите, толкова повече са мангизите, а оползотворяването им – на практика непроследимо. Така че умножете долуописаното по 1 милион /и то само засега/ и ще разберете какво работят Грета, родителите й и всички тиквеници около тях, вместо тези пари да бъдат дадени на истински\ учени за истинска наука.

Като чуя НПО, в съзнанието ми изникват светли спомени за едни световни семинари, скрити зад помпозни тематики като „Европейски практики: насърчаване на интеграцията на европейската младеж в светлината на присъединяването на страни-членки към ЕС“. Убедена съм, че истинското заглавие звучеше още по-тъпо, безсмислено и засукано, ама още тогава не го запомних, а и на никой не му пукаше особено.

И тъй като никога не съм имала проблем да се излагам публично, сега ще обясня с личен пример защо като чуя за НПО-та, асоциирам това с търтеи, безмислено усвояване на средства, куп налудничави проекти, много корупция, много ядене и пиене и много скъпоплатен международен туризъм. С две думи – нещо като пералня на мангизи – доброволно предоставени и/или престъпно усвоени, но гримирана изключително добре с думички като „толерантност“, „интеграция“, „младежи“ и прочие. Като старото „Пролетарии от всички страни – съединявайте се“, ама без намек за идеализъм и казано доста по-претенциозно, за да звучи по-гъзарски и прогресивно.

Преди доста години бях външен медиен консултант на едно НПО – сателит на европейска младежка организация със солидно финансиране от ЕС и частни фондове, в основата на която стояха няколко много нахални белгийци. Няма да коментирам експертните ми медийни познания от онова време – само ще изтъкна, че тогава бях на малко над 20 /но с мъдростта на доста по-млада жена/, фатално руса и ме бяха давали по телевизора достатъчно време, за да бъда ръкоположена без въпроси и с нескрит възторг като виден експерт с връзки. 

Това е изключително сладка работа за мързеливи хора като мен, която се състои предимно в международен туризъм по скъпарски хотели, където освен командировъчни и ежедневни хонорари за това, че си благоволил да озариш лобито на 5-звездния хотел с европейския си сексапил, ти плащат отделно и ласкаеща сума в евро за лекция, която следва да изнесеш пред 40 човека накъде на 26-тия ден от престоя си, за да не умреш от отегчение, докато нагъваш хайвер край басейна, размишляваш за европейските практики сред младежите и се чудиш дали цветът на новия ти маникюр ти ходи на зодията.

На един такъв семинар дори успях да спечеля финансиране за два от три възможни проекта от по близо 50 000 евро всеки /а това, както ми довериха едни араби с опит, е нищо работа и е минимумът, който ЕС отпуска за проекти, а до 50 хилки даже не търсят отчетност/. Като външен консултант имах съмнения дали изобщо имам право на участие, но никой не издребняваше чак толкова, тук говорим за европейски младежки размах, все пак. Честно казано – хич не разбрах как ги спечелих, и то при положение, че белгийците ме мразеха от сърце, защото винаги съм имала проблем с това да бъда политически коректна и да си мълча по въпроси, които ме възмущават. Единият проект беше свързан с проучване сред едно циганско гето в областен град, а другият беше съвсем лишен от въображение – построяване на детска площадка за чудо и приказ, съобразена с всички европейски практики, нормативи, фън-шуй, дрън-дрън и каквото се сетите. Третият ми жалък опит беше за култура, ама италианците под секрет и любезно ме светнаха, че от „ЕС пари за култура от години не дават“.

Да обясня оттук как става разпределянето – и това са минималните суми. От ЕС отпускат 50к за проекта, от които белгийците тутакси си удържат половината - защото такава е практиката, защото са нахални и защото много обичаха да се возят на Конкорд, а тогава Конкорд правеха последните си прощални и много скъпи полети за ценители, преди да бъдат спрени поради нерентабилност. 20-25к стигат до България. Оттам с НПО-то си делим едни 10-15к в заслужени хонорари и комисионни и защото тогава все още съществуваше някакъв морал /а и хората от българска страна като цяло бяха свестни/ – се прави площадка за чудо и приказ /още не е мръднала/.

Да се върна пак на световния семинар по ала-бала – младежи от почти всички западни европейски държави и младежи от целия Близък Изток и Северна Африка /ама не случайни, предимно синове на бивши и настоящи министри, в момента повечето от тях на ръководни постове във външните си министерства/. Това е повече от месец наливане с квалитетни алкохоли, пълен и изключително луксозен ол инклузив и развяване на компанията из най-баровските курорти в областта, щедро обезпечени от европейския данъкоплатец и неизвестни дарители със сърца като катедрали /тогава джамиите още не бяха толкова на мода/, загрижени за най-доброто за европейските младежки практики или каквото там беше. Имам доста богат снимков архив от тези безметежни няколко седмици, в които в смях и закачки потрошихме сума, грубо равняваща се поне на годишния бюджет на средноголям африкански град, който архив обаче ще ви спестя, за да не предизвикам някой дипломатически скандал. 

Естествено, прекратих този позор само след няколко месеца прахосничество, и то не само благодарение на морала, в който нашите са ме възпитавали, а защото имам доста солидно самочувствие на човек, който не може да бъде купен от откровени идиоти с практики, които граничат с рафинирана политическа организирана престъпност, и доста нисък праг на търпимост към неща, които ме възмущават.

Та извинете, но не – не мога да пусна сълза за Грета Тунберг на Ротшилдовата яхта, за родителите й-кретени /които изключително много ми напомнят за нахалните ми познати белгийци/, както и за шайката НПО-та около тях с очевидно доста ресурси за безмислено оползотворяване/препиране. Ние поне имахме доблестта да си тънем в лукс кротко и тихо, а не да размахваме пръсти и да хапем ръката, която ни храни с хайвер и трюфели.