Обичам да бягам и да се състезавам на много дълги разстояния – т. нар. ултрамаратони (>42 км), за предпочитане по планински терени. По това време трябваше да се подготвям за поредната Витоша 100, обаче вече месец и половина се занимавам ежедневно с коронавируса. Ще си позволя да направя едно сравнение.
Борбата с една епидемия е ултраматарон. Стартът е появата на първия заразен, а финалът е масовата ваксинация. Разстоянието се изминава за минимум 1-2 години и представлява пресечен терен с множество баири и спускания. Светът винаги е бил и ще бъде състезание – страните се конкурират. Какво трябва да правим, за да бъдем сред победителите?
Трябва да тръгнем бавно, да пестим силите си и да поддържаме равномерно темпо максимално дълго време. В условията на епидемия това значи държавата да се държи така, че минимално да натоварва населението си, да не изчерпва търпението и парите на хората още на първия баир или пик на заразата.
Трябва да сме подготвени. Да имаме план не за първите 10, а за всичките 100 км. Да имаме яснота кой какво прави и какви отговорности носи. Да знаем отлично какво правим „ако“…
Трябва да сме тренирали и хапнали добре. Да имаме работещи общество и институции и доверие в тях. Да имаме фискални резерви, за да поддържаме работата на ключовите органи и системи на тялото, тоест икономиката.
Трябва да пием и приемаме калории и соли, за да избегнем дехидратация и рязка загуба на сили. Не бива да допускаме срив на нито една система. Това значи да даваме възможност на икономиката да влага свежи сили в здравната система, а и във всички останали като социалното осигуряване например. Тялото има определен енергиен капацитет, който обикновено се изчерпва след 30-тина км. Без допълнителни дажби не може да изкара 100 км. Така е и с обществото.
Трябва да сме напълно наясно с възможностите на тялото си и да го наблюдаваме внимателно, за да можем да променяме тактиката в зависимост от обстоятелствата. Това е ролята на масовите тестове и непрекъснатото натрупване на информация и данни за епидемиологичната обстановка.
Трябва да сме готови да понесем болката. Ултрамаратоните са изключително болезнено преживяване. По време на епидемия боледуват и умират хора. Трябва да го приемем. Важното е да направим така, че да не губим тези, които имат силите и възможностите да ни дърпат напред. А това изисква способност за рационално мислене и приоритизиране, която да надделее над емоцията.
Трябва да издържим, да не се отказваме. Не можем да си го позволим. Да, другите ще ни помогнат, ще ни закарат на сигурно и топло място и ще ни дадат храна и вода. Но ще сме загубили състезанието…
Всичко, описано дотук, е точно обратното на масовото поведение на страните днес. Огромна част от света наложи унищожителни мерки, които са сравними със спринт в първите 10 км. Изключение правят страни като Швеция, Южна Корея, Сингапур, Тайван…
Какво прави България дотук? Стартира навреме със смислени ограничителни мерки. После обаче твърде бързо започна да ги затяга, тоест да лети по баира без да се замисля, че трябва да издържи така много дълго. Виждаме само първия връх (пика на кривата на активно болните) и бързаме да го качим, но не се замисляме, че като се спуснем по надолнището и разпуснем мерките, вирусът отново ще се появи и ще дойде и друг баир. И така поне няколко.
България не е подготвена. Имаме нещо като план само за 10, но не и за всичките 100 км. България не е тренирала – нямаме доверие в институциите, не знаем как да използваме и ресурсите си правилно. Изчерпваме търпението на хората и мазнините на крехката си икономика за нула време. Не правим тестове, не знаем какво е състоянието на тялото в нито един момент. Не траем на болка. Иска ни се да минем съвсем без жертви. Няма как да стане. Ако продължаваме така, България ще е сред отказалите се…
Със спринта, с който започнахме в първите километри, можем да победим само ако се окажем със силен допинг. Като БЦЖ ваксината например!
В сравнение с повечето страни в Европа, които наложиха много подобни и далеч по-стриктно спазвани мерки, броят на заразените, на пациентите в интензивни отделения и починалите към днешна дата в България е толкова смешно малък, че ние буквално прелитаме през епидемията без практически никаква болка. Всъщност, въпреки непрекъснатите предсказания за неизбежна катастрофа „до седмица“, тук епидемия просто няма… Тоест ние май не участваме в състезанието, а бягаме за развлечение по трасето, но си даваме повече зор и от участниците…
Много ми се иска наистина да се окажем с някакво уникално предимство, защото иначе ни чака скорошен DNF (Did not finish!) и ще ни спасяват от поредната национална катастрофа с носилка от заеми, които ще съсипят не само нашия живот, но и този на децата ни.