Ден 45 от атаката на ковидската армия
 
Всеобща демотивация цари на източния фронт. Плевен падна. Бдителността в окопите е притъпена, седмици наред войниците играят карти и се тъпчат с агнешко. Взвод Джангър дезертира. Няколко виртуални сержанти рекоха, че всъщност война май въобще няма, а тримата застреляни са починали от препиване и развалени яйца. Двама се опитаха да избягат на шведския фронт, където имало повече жертви, но пък бойците си имали отрупани с манджа маси. Други двама се изтъпанчиха прави пред окопа, надявайки се да бъдат простреляни от врага и така да докажат, че с тия рани може да изкарат на крак минимум цял месец.

Някой пусна слух, че ако на фронтовата линия останат по-малко от Х0/у3 войници, всички ще бъдем освободени от военна повинност и затова една рота поиска да се тества, защото имала душевен дискомфорт плюс непродуктивна кашлица. 

В един момент седем души с вик “Ура!” се отправиха към позициите на врага, но после се оказа, че им липсва разходката по полянката - след като набраха цветя, те се прибраха.
 
За да спрат моралния разпад в окопа дойдоха генералите, които така люто се скараха на ковидиотите, че те млъкнаха за три минути. Генералите ни обясниха, че по принцип се справяме прекрасно, много малко са жертвите ни, но подлите врагове дебнат и ако нападнат сега моментално ще ни свършат чувалите за трупове. Това ужасно много ни окуражи
и се скрихме още по-навътре в окопа. 
Вечерта генералисимуса ни успокои като каза, че чували има за всички, а и дойдоха няколко търговци на джинджифил, БЦЖ и парцали - единствената сигурна защита при химическа атака.