Пицата не се е родила в дворец. Тя се е родила в ръцете на хора, които е трябвало да се хранят евтино и да продължат да работят. 

През XIX век, по тесните улици на град Неапол, пицата била храната на работниците, рибарите, уличните търговци и скромните семейства. Ядяло се прави, гореща, проста, приготвена от тесто, домати, чесън, зехтин, риган или каквото всеки можел да си позволи. За елита на онова време тя не била деликатес. Била храната на обикновените хора. И именно тук се криела истинската ѝ сила. Пицата не се стремяла да бъде изискана. 

Тя била бърза, засищаща, достъпна и дълбоко неаполитанска. Носела аромата на нагорещените пещи, на оживените улици, на ръцете, които трудолюбиво работят, и на град, който умеел да превръща няколко прости съставки в запомнящо се преживяване. После дошла историята, която щяла да промени съдбата ѝ. През 1889 година, по повод посещението на крал Умберто I и кралица Маргарита Савойска в Неапол, традицията разказва, че пицаря Рафаеле Еспозито бил поканен да приготви различни видове пица за кралицата. 

Сред тях имало една проста, но символична комбинация: домати, моцарела и босилек. Червено, бяло и зелено. Цветовете на Италия в едно ястие. Легендата разказва, че кралицата оценила тази пица и името ѝ завинаги останало свързано с нея. Така пицата Маргарита се превърнала в символ, който надхвърлил границите на гастрономията. Възможно е някои детайли от историята да са били украсени с времето, както се случва с много кулинарни легенди. 

Но същността остава същата: храна, родена на улицата, заела място в паметта на една нация. Рафаеле Еспозито не е изобретил бедността, глада, печеното тесто или неаполитанския навик да се яде пица. Неговата заслуга е в друго: той е разбрал, че едно скромно ястие може да разкаже по-голяма история от съставките, от които е направено. В този кръг от тесто имало идея. Червеното на доматите, бялото на моцарелата и зеленото на босилека не давали само храна. 

Те представяли току-що обединена Италия, идентичност, която все още търсела своите общи символи, и един град, който подарил на цялата страна нещо, родено от неговите хора.

С времето пицата прекосила океаните. Тя пътувала заедно с вълните от емигранти, достигнала до работнически квартали и до пещите в Ню Йорк, Буенос Айрес, Сао Пауло, Токио и хиляди други градове. Това, което някога било считано за улична храна, се превърнало в едно от най-известните и обичани ястия в света. Пицата Маргарита ни напомня, че историята не винаги се пише в дворци и луксозни салони. 

Понякога тя се изпича в скромни пещи, сред чували с брашно, огън, домати и нуждата да продължиш напред. Може би точно затова продължава да бъде толкова силна. Защото зад всяко парче се крие един прост урок: когато носят идентичност, традиция и памет, скромните неща могат да покорят света, без никога да забравят своите корени.