Атентат срещу емпатията (видео)
Още не стихнали гърмежите в Париж и ние бързаме да ударим себе си. След първите мигове на шок и стрес от терор като този във френската столица в петък вечерта, точно когато единството и съпричастността набираха скорост, тогава стана друг атентат. Невидим за окото, но болезнен за душата. Тогава удариха "своите". Започнаха обвиненията защо си слагаш френското знаме и палиш свещи пред френското посолство, а не плачеш за взривения руски самолет или за атентата в Кения по-рано тази година, или за някоя друга трагедия, станала или ставаща всеки ден някъде по света. Това е брутално нападение над личността и нейната психика да реагира на нещо познато.

Учените смятат, че емпатията е зависима от близостта, нищо че светът ни вече е на един клик разстояние. Проучване [на английски език] на емоционалните реакции в Туитър след атентатите по време на маратона в Бостън през 2013-а година показва точно това - колкото по-близко ни е дадено място, толкова повече емпатия изпитваме към трагедията, разиграла се там. Независимо че например ние в България сме далече от Бостън или Париж, ако не всеки от нас, то поне мнозина имат приятели, близки или пък самите те са били скоро или не чак толкова скоро там. Някои са учили в Бостън, други са работили там, трети са ходили на гости на своите роднини. Париж е символ на романтиката и е в центъра на нашия континент. Мнозина прекарват там лятната си ваканция, пожелават ръката на любимата си, празнуват годишнини или просто ходят в командировки. Затова им е много по-лесно да се припознят като потенциални жертви.

В моя Фейсбук фийд имах доста такива постове. Някои си спомняха, че са били съвсем близо до концертната зала Батаклан, други пък им се е разминало пътуването точно в петък по някакви причини, трети са вечеряли в ресторант наблизо. Изключително полезно за разбиране на феномена в този смисъл е за щастие рядко използваната Фейсбук-функция "safe check-in" - всички, които са на мястото на трагедията да се обозначат сред приятелите и роднините си, че са окей. Това е особено полезно в днешно време, когато при голямо събитие (не непременно лошо) мрежите на мобилните оператори се задръстват и достъпът до нашите приятели и близки е по-труден. Фейсбук улеснява това. Мисълта "можеше да съм аз" е водещата в тази ситуация, както и страхът за близките и приятелите ни. В по-далечен план Франция е част от ЕС, нашия ЕС. С други думи атентатът е станал у нас. Все още информацията за организацията е оскъдна, но е ясно, че отворените граници и свободата на придвижване вътре в Съюза улесняват мобилността и на враждебни на Съюза ни елементи.

Не само това, но националността на организаторите е разнообразна. Това означава, че никой не е в пълна безопасност. Мисълта, че може някой от тях да ви е питал колко е часа, докато е отивал да си набави оръжието за това чудовищно престъпление, е ужасяваща. Може да е пътувал до вас или ваш близък в самолета, влака, автобуса. Да сте се редили на една и съща опашка в магазина за зеленчуци на ъгъла. Хората в по-малките страни като цяло се чувстват по-малко застрашени, тъй като тяхната роля в глобален план е нищожна. Подобна теза има хърватският премиер Зоран Миланович.



По време на извънредна пресконференция преди обяд в събота по повод атентатите в Париж той обяви, че Хърватия е безопасно място именно заради това, че е малка държава, която няма проблемите на страни като Франция. Населението в страната е сравнително хомогенно, икономическата ситуация не я прави привлекателна за бежанци и емигранти, външната й политика е като цяло пасивна. Тоест, евентуален удар върху Хърватия например не би донесъл нищо за изпълнението на целите на терористите. И все пак Хърватия се сблъска с тероризма на "Ислямска държава" съвсем наскоро, когато хърватският гражданин Томислав Салопек беше обезглавен в Египет. Това означава, че няма никакви гаранции за никого. Затова и солидарността с Франция е съвсем естествена реакция.

И въпреки че горното няма да спре да е валидно, заради социалните мрежи и мащаба на бедствието, а понякога и по напълно необясними причини, хората реагират със силна емпатия и на много по-далечни събития. Спомням си например реакцията на атентата в Кения. На трети април тази година 147 души, основно студенти, бяха брутално избити в университета Гариса в Кения. Нападението беше извършено от "Ал Шабаб" - източноафриканска джихадистка групировка, която беше част от "Ал Кайда". Реакцията на това нечовешко нападение беше огромна. В Загреб например 147 студенти лежаха 147 секунди в същия час, когато е станал атентатът, пред хърватския народен театър в същите пози, в които са били намерени телата на дръзналите да тръгнат по пътя на знанието младежи в Кения (видео от тази символичн ареконструкция може да видите е прикачено). Реакции имаше и в други части на Европа.

Причината е не само в това, че са загинали невинни младежи, а и че нападението е всъщност цивилизационно. Една групировка атакува хора, защото имат друг светоглед. Заради това че искат да учат, а не да бъдат роби, както повеляват възгледите на терористите. Затова и нападенията на в момента най-голямата заплаха за съвременната цивилизация са толкова страшни. "Ислямска държава" обяви война на всеки, който не споделя нейния светоглед. В този смисъл нейни жертви са и мюсюлмани, и християни, и атеисти, всякакви. И отново ще цитирам хърватския министър-председател, според когото нападението в Париж е срещу човешките ценности. Не срещу европейските, подчерта той, а срещу човешките, които, каза, са по-големи от Европа. Неговият най-голям опонент в хърватската политика, десният Томислав Карамарко пък посочи в специално изявление, че това е нападение над всички нас, над нашата свобода, демокрацията и основните ценности на европейството ни.

Германската канцлерка Ангела Меркел беше емоционална и също припозна заплахата като лична. "Онези, за които страдаме, бяха убити пред кафенета, в ресторанти, в концертна зала или на улицата. Те искаха да живеят живот на свободни хора в град, който пранува живота", каза тя и според журналисти, гласът й е треперел от вълнение и напиращи сълзи. "Това нападение върху свободата не е насочено само срещу Париж. Ние всички сме цели и това засяга всички ни", добави канцлерката.

Отнемането на живот е трагедия без никакво съмнение. Човешкият мозък обаче е устроен така, че съчувства повече на загуба на близки, отколкото на непознати и далечни хора. Ако вие не изпитвате емпатия към загиналите в Париж, това е окей. Просто не карайте тези, които страдат, да се чувстват виновни. Така както аз не ви обвинявам за това, че не страдахте, когато загубих майка ми. Затова, ако всичко ви е прекалено, просто затворете фейсбука, разходете се, прекарайте време с близките си, защото онези в Париж, Кения, Русия, Турция, Израел, Палестина няма повече никога да могат да вечерят заедно, да се смеят и радват едни на други, да си разменят подаръци или да изпращат картички от почивката си. Радвайте се, че не сте вие, защото гаранция няма за нищо. Не е нужно да нападате хората за техните възгледи. Предложете им своите. Споделете нещо различно, разведряващо дори. Сменете темата, но недейте да упреквате, да нравоучителствате и да мразите. Това също е атентат по своята същност.