Зад пламенните слова на политиците стоят майсторските речи на специалистите.
В нощта след изборната победа за втория си мандат президентът на САЩ Барак Обама произнесе пламенно слово пред своите избиратели. Най-грабващата вниманието фраза беше “Най-доброто тепърва предстои” и тя се превърна в заглавие на много водещи издания по света. След година и половина, медийното внимание бе приковано от непреклонната реч на руския президент Владимир Путин, по повод анексирането на Крим. Пред членовете на Федералното събрание на страната той заяви: “Именно в такива преломни моменти се проявява зрелостта на народите. И народът на Русия показа такава зрелост, поддържайки съотечествениците си. Твърдостта на Русия се основава на волята на милиони хора, на общонационално единение и искам да благодаря на всички за това отношение.”
И в двата случая речите на политическите лидери са насочени към народа, който чува това което му се иска да чуе, а именно че не е сбъркал по важни за страната въпроси. Така беше и с победата на гръцкото “Охи”, за което президентът Ципрас поздрави гласоподавателите. Демократичната воля на мнозинството е крайъгълният камък при печеленето на избори и служи за легитимираното присъединяване на територии. Вярата на хората, че те са водещи в тези процеси, а политиците са просто изпълнители на волята на народа, засилва доверието у лидерите, като формира техния имидж и харизма. Затова фраза като “В името на народа” е широкоизползвана както от демократично избрани депутати, така и от множество диктатори като Хосни Мубарак и Ким Чен Ир.
В книгата си “Психология на тълпите” Гюстав Любон пише, че за да управлява народа, “водачът трябва да е проникнал, поне несъзнателно, в психологията на тълпите и да знае как да говори с тях, най-вече да е запознат с омгьосващото въздействие на думите, формулите и образите. Необходимо му е специално красноречие, съставено от енергични твърдения и впечатляващи образи, заобиколени от доста общи разсъждения.” Често зад добрата реторика на успешния лидер се крие неговия PR, човекът който умее да пише пламенни и стойностни речи, които да са в състояние да грабват тълпите и да обединяват тяхната позиция по спорните теми.
“Писането на речи ми звучеше изключително романтично начинание“, споделя в книгата си „The Speechwriter: A Brief Education in Politics“ Слейм Бартън, който е работил за Губернатора на Южна Каролина Марк Санфорд. „Когато ме назначиха на тази позиция, продължава Слейм, се почувствах като човек, чиято работа беше да слагам думи в устата на властимащите. Предполагаше се, че добре познавам политическия им език и ще водя губернатора през неговите опасности. Докато съставителят на речите изпитва удовлетворение, че е писател, но същевременно притежава и политическа сила.“
Скоро обаче Слейм разбира, че работата му не е да съставя извисена реторика, а да пише това, което самият губернатор би казал и написал за себе си, ако имаше това време. С едно но... този губернатор не e умеел да пише. Изобщо. Дори още по-лошо - когато експертът по публични речи „нагазва“ в старите изказвания на своя началник, търсейки „глас“ и „ритъм“, той не открива нищо полезно. „Това, което чух, беше по-скоро като кашлица, пише той. Едно изречение се откроява в паметта ми: „Това е важно не само защото мисля, че би трябвало да бъде на първо място за бизнеса, но и защото се основава на здрав разум.“
Все пак Бартън бързо научил изискванията на Санфорд. „Той обичаше да има три основополагащи точки в речта му, никога две. Никога. „Аз не отивам никъде за да говоря само по две глупави точки, категоричен бил губернаторът. Имам нужда от три точки - първо, второ, трето. Разбра ли?“ Той обичаше в речите му да присъстват големи понятия, без да ми дава обяснения какви точно.“ Затова в едно от прессъобщенията Слейм не просто пише, че „бъдещето принадлежи на децата ни“, а допълва че то е „ипотекирано на тях“.
В политиката често се вади контекста от казаното. Все пак използването на неясен, хлъзгав или просто безсмислен език не е същото като лъжата. Слейм е на мнение, че този език не е предназначен да заблуждава толкова много, да печели ценно време или просто да звучи като да казваш нещо, вместо нищо. За него политиците прибягват до такава реч не от непочтеност, а просто защото всеки ден трябва да коментират теми, по които имат оскъдна или никаква информация, или за които просто не ми пука.
Слайм се утешава, че такива трикове служат на една добра кауза. „Един от най-меланхоличните факти в политическия живот е, че вашите убеждения съответстват на получения чек“, пише той. В книгата си Бартън описва още каква е комуникацията със служителите, когато камерите не са наблизо. Той разкрива, че губернаторът често ги унижавал и навиквал, като това бил начина му за справяне с напрегнатите ситуации.
Въпреки слуховете за импийчмънт, през 2013 г. губернаторът на Южна Каролина печели месните избори за втори път, докато Слайм напуска още през 2010 г.
Книгата му обаче вещае да се превърне в поучителна не само за студентите по политология, но и за редица депутати по света. От своя страна, бих могъл да я препоръчам на президента на Република България Росен Плевнелиев. Защото в речите му откриваме множество смущаващи грешки. Така например при първото си домакинство на най-високо ниво - посрещането на бившия президент на Чехия Вацлав Клаус Плевнилиев поздрави делегацията с “Уважаеми господин президент, уважаеми дами и господа от Полша...”, последвано от “Дами и господа от Чехословакия..., от Чехия. Извинявайте, извинявайте, още веднъж извинявайте”. Пред български емигранти в САЩ заяви “моите пътувания ще бъдат вече предимно на Запад, за разлика от някои мои предшественици”, а в словото си за 3 март 2012 г. отдаде почит на българските възрожденци, революционери и опълченци, но не спомена приноса на руските, румънските, украинските и финландските воини в Руско-турската освободителна война.